Безименен – Пълен текст до момента   Част 5   Изстрелът прониза тишината. Инстинктивно дръпнах Гюла зад себе си, докато лазерите на дроновете засветиха в отговор.   Земята до нас се пръсна от енергийния заряд – предупредителен изстрел.   – Пусни я, българин! – гласът на мъжа беше студен. – Това не е твоя битка.   – Напротив, точно моя е. – Гласът ми беше равен, но стегнат. – Тя идва с мен.   Не чаках покана. Хвърлих в земята малък ЕМП генератор – той избухна със светкавица, блокирайки всички близки електронни устройства. Камерите изгаснаха. Алармите замлъкнаха.   Хванах Гюла за ръката и се затичахме към кораба.   Охранители започнаха да тичат след нас, но дроновете ми ги забавиха, разпръсквайки шокови импулси.   – Влез вътре! – изкрещях, когато стигнахме до кораба.   Гюла не чакаше – скочи през страничния шлюз, а аз веднага активирах автоматичното затваряне.   Но тогава нещо тежко се блъсна в мен.   Ударът ме запрати на земята. Чувствах как някой ме притиска с цялата си тежест.   Мъжът.   – Тя не принадлежи на теб! – изръмжа той и замахна с нож.   Извих се встрани, острието мина на милиметри от лицето ми. Вдигнах ръка и блокирах втория удар, после го ударих в корема с лакът. Той се олюля, но не падна.   Гюла изкрещя нещо от вътрешността на кораба.   Нямах време.   Вдигнах лазерния си пистолет и стрелях.   Не го убих – само улучих рамото му. Той изпсува и залитна назад, стискайки ръката си.   – Край на играта. – Казах тихо и скочих в кораба.   Шлюзът се затвори с хидравлично съскане.   – Задържай се! – извиках на Гюла и ударих пълна тяга.   Двигателите ревнаха, корабът се изтръгна от платформата и се стрелна към небето.   На екраните видях, че от колонията излитат преследвачи.   Очакваха ме.   – Готова ли си за бягство? – погледнах Гюла.   Тя се усмихна.   – Никога не съм била по-готова.   Натиснах бутона за хиперскок.   Корабът потрепери, светлините се разтегнаха в бляскави линии…   И изчезнахме в празнотата.     ---   Част 6   Когато хиперскокът приключи, звездите около нас отново станаха ясни точки на светлината. Навигационните системи показваха, че сме в неутралния сектор, далеч от турските колонии и патрули.   Отпуснах се назад, усещайки как напрежението бавно ме напуска. Гюла все още дишаше тежко, но очите ѝ блестяха – смесица от страх и вълнение.   – Къде сме? – попита тя.   – Далече от неприятности. Засега.   Тя ме погледна дълго, сякаш се опитваше да разбере какво точно бях направил за нея.   – Защо рискува живота си?   – Защото исках да те върна.   Настъпи мълчание.   – И сега какво? – прошепна тя.   Това беше добър въпрос.   Избягахме, но нямахме план. Турците щяха да ни търсят, а и аз не можех просто да я върна в България – там тя нямаше да бъде добре приета.   – Имам едно място. – казах. – Но първо трябва да заредим гориво.   Гюла кимна, без да задава повече въпроси.   Прегледах картата и намерих станция в далечния край на астероидния пояс – място, където можехме да останем незабелязани.   Но докато настройвах курса, сензорите изпискаха предупреждение.   Проследяващо устройство.   – По дяволите… – промърморих.   Гюла ме погледна стреснато.   – Какво има?   Показах ѝ екрана.   – Някой ни следи.   В следващия момент алармите завиха.   Вражески кораб на скенерите.   Гюла пребледня.   – Те ни намериха...   Нямах време за паника.   – Дръж се здраво. Ще ги загубим.   Изключих автопилота и поех управлението.   Завъртях кораба рязко, гмуркайки се в най-близкия астероиден пояс.   А ако преследвачите не се откажат?   Щеше да има битка.     ---   Част 7   Корабът се стрелна между астероидите, двигателите му ревяха под напрежението. Скенерите пищяха – преследвачите не се отказваха.   Два вражески кораба – бързи, маневрени, въоръжени.   – Засекли са ни! – извика Гюла.   – Знам. – Стиснах зъби и рязко наклоних кораба надолу, избягвайки летящ къс скала.   Преследвачите откриха огън.   Лазерни заряди прорязаха пространството, един мина толкова близо, че разтърси корпуса.   – Ще ни разкъсат! – Гюла се вкопчи в седалката.   – Не и ако ги изиграя.   Включих защитните дронове – четири малки летателни единици се отделиха от корпуса и заеха отбранителни позиции.   Дроновете започнаха да стрелят – не за да унищожат врага, а за да го разсеят.   Използвах момента.   Рязък завой вляво, след това спиране на двигателите – вражеските кораби излетяха напред, неспособни да реагират навреме.   – Сега си мой.   Стиснах спусъка.   Двойка плазмени ракети излетяха от корпуса ми и се забиха в единия преследвач.   Бум!   Остана само един враг.   Но тогава алармите отново завиха.   Пред нас, в мрака, се издигаше силуетът на нещо огромно.   Стара космическа станция.   И тя не беше толкова изоставена...   (Следва продължение...)