Ето редактирана версия на текста с коригиран правопис и граматика:   ---   **Завръщането в Идилия**   Разкарвахме се из Пловдив. Наистина приличаше горе-долу на него, само че беше от алуминий и не беше много голям – имаше няма два километра в диаметър. Целият беше осеян с къщи и блокове. Отгоре имаше надвисващ купол, който затваряше града херметично. Заради голямата височина се нагнетяваше въздух, за да се диша спокойно и да се движат хората.   Отидохме в един хостел да се настаним. Настанихме се бързо по стаите, и аз реших да отида на дискотека. Хванах такси, и то ме закара в центъра на града. Там избрах чалга дискотека и застанах на входа. Отпред имаше охрана от държавна сигурност.   – Момчета, при вас търсят ли охранители? – попитах.   – Да, разбира се. Иди в офиса и ще те вземат. Нямаме хора – каза единият охранител.   – Добре, ще намеря адреса в интернет и ще дойда – отвърнах аз.   Платих и влязох. Посрещна ме силна музика – чалга. Избрах си най-близката свободна маса и седнах. Скоро дойде и сервитьорът.   – Какво да бъде? – попита той.   – Нещо силно – бутилка водка "Савой", 500 милилитра – казах аз.   – Нещо друго ще има ли? – попита той.   – Да, десет кебапчета, шопска салата и кола със сода – отвърнах аз.   – Поръчката идва – каза сервитьорът.   Чу се силен гръм, и всичко се разтресе. Никой не реагира – това беше прихваната ракета, изстреляна от Бойковата държава, от моята бивша държава, която напуснах, за да се спася от Бойко и циганите. Тук се готвеха за война с Бойко – беше им писнало и бяха се снабдили с ракети и изтребители. Щяха да нападнат, но не казаха кога. Аз смятах да се запиша доброволец, но засега не вярвах скоро да избухне война.   – Поръчката, господине – каза сервитьорът и остави всичко, което бях поръчал.   – Може ли порция картофи? – попитах аз.   – Може, разбира се. Идват – отвърна той.   Пуснаха якъ кючек, и аз станах да танцувам. Бързо обърнах една-две чаши на екс и скоро опразних бутилката. Бях се напил. Видях едно самотно момиче и веднага се лепнах за него.   – Здравей, как се казваш? – изкрещях в ухото ѝ.   – Христина, викат ми Тинче – каза тя.   – Искаш ли да се присъединиш на моята маса, Тинче? – попитах аз.   – Добре – каза тя меко.   Потанцувахме яко на кючека, и скоро бяхме на моята маса.   – Ти, Тинче, кажи, сладур, откъде си? – попитах аз.   – От тук съм родена – отвърна тя.   – А ти? – попита тя.   – От Брани поле, Пловдивско, от Бойкова Идилия – отвърнах аз.   – Ау, от долу, от нашата родина, която скоро ще си върнем – каза тя.   – Сервитьор! – извиках аз и помахнах на сервитьора.   Той дойде веднага и попита:   – Какво да бъде?   – Донеси още една бутилка от същото и попитай дамата какво иска, за да ѝ го поръчам – казах аз.   – Моля, Тинче, какво искаш? – попита той.   – Ама вие се познавате? – попитах аз.   – Да, тя ми е сестра – отвърна той.   – А, ясно – казах аз.   – Ами един джин с тоник – каза тя с детско гласче.   – Добре, идва – каза сервитьорът.   Скоро, със скоростта на светлината, донесоха поръчката. Дигнахме наздравица и отпихме.   – Така, значи скоро ще бъде война. Аз съм първият доброволец и ще участвам в нашето настъпление, за да си върна родината и да изгоним всички прости цигани от нея. А Бойко ще го пратим в космоса да си прави цигански рай – заявих аз.   – О, да, много скоро! И аз съм доброволка – каза тя.   – Според теб имаме ли шанс? – попита тя.   – Да, със сигурност. Циганите са страхливци и при първия изстрел ще побягнат – отвърнах аз, за да я успокоя.   И докато го казвах, зачу се сирена. По високоговорителите спря музиката, и се чу глас, който не се представи:   – Време е, граждани! Явете се на сборните пунктове! – каза той.   – Време е. Мобилизират ни. Ако искаш, ела с мен и ще се запишем заедно. Дано ни определят заедно – предложи тя.   – Какво става? – попитах аз пияно.   – Война – каза тя.   – А, ясно. Да вървим. Може да те определят в моя взвод – казах аз.   Излязохме на улицата и хванахме първото такси. То ни закара до пункта, където се записах. Бях назначен за командир на минохвъргачно отделение със звание сержант. Тинче беше закрепена за нашата батарея, и всички се преместихме към дивизията.   Скоро ни окопниха, дадоха ни униформи и оръжие, и скоро бяхме строени пред полка на една площадка в града. На площада излезе генерал, който говори мотивиращо, надъха ни, и всички бяхме натоварени на кораби. Бяхме изпратени на фронта.   Военните действия продължиха само три дни. Бойко се предаде веднага, щом магистралите от армията му се разбягаха след ожесточените сблъсъци. И така, ние се оженихме и се завърнахме в нашата мила родина.   ---   **Бягство от Идилия**   Ние бягахме, за да се спасим. Използвахме една стара кола с възможност да се изкачва на голяма височина. Трябваше да достигнем заветната свободна зона, която се намираше на 30 километра височина. Там не важеха никакви закони от планетата. По нас стреляха с ракети и лазери, но защитните системи засега се справяха. Скоро ни разтърси гръм, колата подскочи ужасно, но продължи.   Ние бяхме десет човека, избягали от Бойкова Идилия – така се казваше бившата България, сега населявана от Бойковите „роми“. А ние, българите, бягахме от собствената си държава. Бойко беше приел закон, забраняващ живота на българите на територията на Бойковата държава.   Отекнаха още взривове. Ние треперехме и се молехме. Скоро престигнахме благополучно свободната зона. Истребителите на България ни посрещнаха и бързо прогониха Бойковите престъпници. Няколко коли на Бойко избухнаха, обзети от ракети и лазери. О, чудо! Всички сили на Бойко се разпръснаха.   Навлезохме в територията на България – тя се състоеше от няколко града. Ние се насочихме към Пловдив, където се надявахме да срещнем отдавна загубени роднини. Кацнахме на една площадка в края на града. Веднага ни посрещнаха чиновници, описаха ни, и вече бяхме граждани на Пловдив – държавата Нова Въздушна България. Тук Бойко нямаше власт. Така свърши нашата първа епопея.   ---   **Данъчният**   Колата слезе надолу и се насочи към близката къща. Тя трябваше да атакува къщата, за да разбере бедните, че ако не плащат данъци – конкретно данък „въздух“ – н