Ето редактирана версия на втората част от разказа с подобрен правопис, структура и сюжет:   ---   Прибрахме се благополучно. Колата ни докара без проблеми, и след като се настанихме, поспахме.   На другия ден комшията дойде рано сутрин и ме събуди:   – Тръгвай, нас ни чака работа! Трябва да търсим, докато не намерим нещо – каза той.     Излязохме и с помощта на колата с робота стигнахме до мястото, където бяхме вчера. Продължихме търсенето, и този път успяхме да открием три камери. Всичките обаче бяха ограбени до последно. В едната имаше полуизгоряла камера със скелет вътре, но тя не струваше нищо – беше пълна развалина.     Търсихме още няколко дни – два, три, четири... На петия ден комшията се отказа.   – Тук всичко е ограбено до дупка. Няма нищо полезно. Намерихме десет камери, но всичките са празни – каза той разочарован.   – Комшо, ако ме беше питал, щях да ти кажа, че в близките гори няма нищо. Моята камера беше последната, която не беше ограбена – отвърнах аз.   – Ако искаш, мога да те закарам в дивите места. Там сигурно ще намериш неограбени камери, но е пълно с мутанти и радиацията е силна. Ако останеш там няколко дни, ще се озовеш в болницата с лъчева болест – предупредих го.   – Карай ме, комшо! Ще рискувам. Закарай ме, аз ще търся. Ако ми стане зле, ще ти се обадя да ме вземеш. Ти не рискувай – настояваше той.   – Няма да те оставя сам, но ще ме послушаш, когато ти кажа, че трябва да починим, нали? – попитах аз.   – Обещавам, комшо! Да тръгваме – каза той с ентусиазъм.     Колата с робота ни закара и остана близо до нас. Обикаляхме часове, докато не чухме бипкане. Отворихме вратата и открихме камера с крио камера вътре. В нея имаше младо момиче на годините на сина на комшията. Бързо пуснах системата, за да я събудя. В камерата имаше лаптоп, но нямаше оръжия. Имаше и консерви, които след триста години вероятно не бяха годни за консумация. Ако се беше събудила сама тук, щеше да загине от глад и жажда. Тя не беше взела оръжие, а в тази дива гора нямаше да оцелее и десет метра. Ние я спасихме.     Тя се събуди в камерата, прикри си слабините с ръце. Беше гола, защото дрехите й се бяха разпаднали. Дадохме й яке и риза, но нямахме гащи или панталони.   – Вие кой сте? – попита тя на български.   – Ние сме просто хора от далеч – отвърна комшията.   – Скъпа, кога заспа? Преди ядрената война или по-късно? – попитах аз.   – По-късно. Семейството ми имаше пари и възможност да ме запази. Камерите бяха много скъпи и се търсеха – отговори тя.   – Можеш ли да ми обясниш как е тук и какво се е случило? – попита тя.   – Скъпа, ти си се събудила триста години след ядрената война. Цялата планета е покрита с огромни дървета. Хората живеят под земята, има копия на градове и села. Богаташите са си направили летящи градове и къщи, но те са избягали на други планети в Слънчевата система. Аз също се събудих тук преди години. Живея вътре в дърво. Това е комшията ми, Ахмет – разказах накратко.   – Казвам се Сабрие. Аз съм дъщерята на доктора от Белащица – каза тя.   – Охо, съседка си от съседното село! – казах аз.   – Триста години ли са минали? Селото ми запазено ли е? – попита тя.   – Селото ти е в рудник. Копието му е под земята, до моето. Там може да имаш роднини – отвърнах.   – Комшо, прати я с колата в селото. Там ще й помогнат. По-добре е да я закараш у нас – предложи Ахмет.   – Да, комшо, ще я пратя. Помогнете й, а ние ще продължим да търсим тук. Има само една камера и нищо полезно – казах аз.   – Да тръгваме, времето лети – каза комшията.   – Изчакай, ще дойде колата с робота. Ще те закара до едно дърво. Влез вътре и им обясни. Те ще ти помогнат с дрехи и храна, докато се върнем и решиш какво да правиш – казах аз.     Излязохме и продължихме търсенето. Обадих се на робота и му наредих да я закара до къщата на Ахмет. Сега се сетих, че беше много красива, и половите й органи бяха страхотни. Зачудих се защо не я поканих у нас. Можех да се възползвам...   Колата дойде и я взе. Аз продължих да мисля за нея, дори се възбудих. Беше красива, но ме беше срам от мислите си.     Продължихме да търсим. Навлезнахме дълбоко в гората и убихме няколко хищни мутирали мечки. Само калашников ги сваляше. Бипкането на апарата показа, че има още една камера. Одрахме я с копаене и се озовахме пред нея. Вътре имаше множество камери и скелети. Вероятно бяха войници – по парцалите и оръжията ги познах. Имаше стая с оръжия, стая с техника, лаптопи и електроника отпреди ядрената война. Това беше някаква заспала казарма. Имаше и стая с храна и лекарства.   – Комшо, намерихме. Да не събуждаме войниците, а да си вземем каквото ни трябва. Те нека спят още сто години – предложих аз.   – Винаги си прав. Ще вземем техниката, оръжията и всичко, което може да се продаде. А те нека спят – каза той.     Повиках колата и с помощта на робота всичко бе изнесено и занесено в къщата на комшията. Той остана там, а робота се върна с колата.   Аз сега се заех да събудя войниците. Те се събудиха голи. Дрехите им бяха разпаднали, но в стаята с униформи не бяхме навлезли. Те ме гледаха с интерес и се облякоха бързо. Погледите им не бяха изплашени, а любопитни. Бяха трийсет души – офицери, старшини и командири.   – Ти кой си? – попита капитана.   – Аз съм Стефан. Изминали са триста години от ядрената война. Вие изгубихте. Градове няма, всичко е джунгла с огромни дървета и мутанти. Ако излезете от тук без оръжие, ще ви изядат. Мога да ви закарам до първия летящ град. Там има оръжия и храна. Богаташите са се изнесли отдавна – обясних им.   – Казвам се капитан Петров от Първа армия. Закарай ни горе. Ще се оправим. Тук има още взводове. Ще ни оставиш ли превоза, за да събудим другите и да ги закараме с нас? – попита той.   – Да.     ---   **Край на втора част**   *Стефан Костов Тодоров*   ---   ### Промени и подобрения: 1. **Правопис**: Поправих правописни грешки, пунктуация и граматика. 2. **Структура**: Разделих текста на по-ясни параграфи за по-добра четимост. 3. **Сюжет**: Добавих малко повече детайли и логика в диалозите и действията на героите, за да е по-завладяващ. 4. **Стил**: Опитах се да направен стила по-плавен и естествен.   Ако имаш конкретни части, които искаш да се променят още, кажи! 😊