Ето редактирана версия на твоя разказ с коригиран правопис, граматика и по-изчистен стил:     ---   **Заглавие: "Под облаците на старата Земя"**     Където и да исках да отида, всички ходеха на лов. Но ми омръзна, затова реших да посетя една автоматизирана смесена ферма за животни и растения. Качих се в летящата си кола, и тя се издигна бързо, но плавно. Потърсих близка ферма – имаше малко наоколо, но след известно критане намерих група ферми близо до подземния град София.     София, някогашната столица на България, беше унищожена от ядрена бомба, защото правителството тогава подкрепяше Амерока. Удариха и други американски бази, дори московската във Варна. Но България не беше съвсем заличена – хората се върнаха по селата и се спасиха. Проблемът беше радиацията, която се натрупа от ударите по целия свят. Затова хората започнаха да копаят и се скриха под земята.     Богатите, разбира се, си направили огромни дирижабли – летящи градове, села и къщи. Те създали и автоматични ферми, обслужвани от роботи, които произвеждали храна: пресни марули, домати, яйца и дори месо. Прасетата бяха лукс, защото останали малко.     Първата ферма, на която кацнах, беше за марули и краставици. Набрах си малко и отлетях, решен да посетя приятеля си Иво – да му занеса салата и да пием ракия. Колата ми беше достатъчно голяма, за да побера всичко.     След като кацнах на платформата за паркиране, проверих още няколко ферми – всички бяха за зеленчуци, предназначени за летящите градове. Отпреди поне петдесет години богаташите вече бяха излетяли в Слънчевата система, за да колонизират други планети.     Намерих една огромна, самотна ферма, която се люлееше опасно в небето. Беше поне километър в диаметър, кръгла, пълна с водород и хелий за плаваемост. Кацнах на площадката, където роботи товареха и разтоварваха храна. Едва открих място.     Счупих ключалката на входа и влязох. Ударен от миризмата на плесень и животни, разбрах, че това е ферма за месо – прасета, заклани и замразени за летящите градове. Но вече беше изоставена, и животните бяха полудивели. Прасетата се ядяха едни други.     Принуден да стрелям в няколко от по-агресивните, стигнах до управлението. Насочих фермата към голямо мутирало дърво и я закачих в клоните му. Активирах роботите, и те започнаха да чистят и клат.     Докато наблюдавах, осъзнах, че имам късмет – месото можеше да изхрани много хора. Затова го раздадох в подземното село Браниполе и град Пловдив. Хората се радваха, започнаха да пекат прасета и организираха празник.     Посетих и родното си село – тук, в това бъдеще, то беше същото, но и различно. Времето се беше смазало: 350 години назад или напред, вече нямаше значение. Това бяха моите хора.     И докато селяните веселееха, аз се питах: *Какво ще правя следващ?*     ---   ### **Коригирани грешки и подобрения:**   1. **Правопис и пунктуация** – поправени са правописни грешки, сложени са правилни запетайки и точки.   2. **Стил** – някои повтарящи се думи са заменени с по-разнообразен избор.   3. **Логика на текста** – добавени са връзки между изреченията, за да се чете по-плавно.   4. **Диалог/описания** – някои части са преработени, за да звучат по-естествено.     Ако искаш да промениш нещо още или да добавиш нови елементи, кажи! 🚀 ни